ПРОСТИРУПЦИЯ
ШЕСТА ЧАСТ – 2019
ПРИЗЕМЯВАНЕ
Баща ми казваше, че е живял в пет различни социални строя – монархически централизъм, социалистически реализъм, преходен паралелизъм, комунистически субективизъм и демократичен популизъм. Така се изразяваше той, „пунтирайки“ различните художествени течения.
Сега – като се замисля, бил е изключително прозорлив и в същото време скрито саркастичен.
Къде ли в тези социални формации се крие чисто българското – това, което ни прави народ? – продължаваше да „философства“ той. Винаги сме живели разделени на три „социални“ прослойки – идеолози, изпълнители и зрители (капо де тутти капи, тарикати и примати) – обичаше да поетизира баща ми. Всяка „велика“ идея на „идеолозите“ е била опорочавана по-късно от изпълнителите, докато зрителите са били „принуждавани“ само да ръкопляскат, поемайки поредната доза подаяние. Замислял ли си се – ме питаше родителското тяло – какво е ставало в исторически план с всяка социална идея? Виж какво стана с идеята за капитализма и експлоатацията! Какво стана с идеята за свобода, братство и равенство и якобинската диктатура? Какво стана с идеята на Левски за чиста и свята република и чуждопоклонничеството? Какво стана с идеята за безкласово общество – „от всекиго според възможностите, всекиму според потребностите“ – и тоталитаризма? Какво стана със „синята“ идея за демократично развитие и пазарната икономика? Какво стана със свободата на словото и слободията? Какво стана с културата и халтурата? Всичко това се случи в България и аз бях пряк свидетел и „потребител“ и…може би зрител – така казваше баща ми. Борил съм се, доколкото мога и ми позволяват! Опитах се да те възпитам на справедливост, честност и почит. Дали съм успял, това само времето ще покаже – продължаваше някак тъжно да се самоанализира той.
Днес аз възкликвам –
Къде си, българино?
Знаеш ли, съхраняваш ли и тачиш ли своята история, език и култура? Можеш ли да се гордееш с това, което „създаваш“ и оставяш след себе си?
Въпроси, въпроси, въпроси! А отговорът се крие в националната ни народопсихология – в това, което ни прави народ и нация.
Написах едно стихотворение, ползвайки заглавието от книга на Дейвид Стийбъл за основните правила за създаване на успешна стратегия в общуването. Погледнах под по-друг ъгъл на съвременните нрави и взаимоотношения в българския народ. Защо използвах уличен жаргон като поетичен език, можете да се досетите сами. Върху размишленията на баща ми добавих моята нескрита ирония към днешното време. Макар и тъжна, тази действителност ни кара да живеем с надежда (както винаги).
Тя умира последна!
С тази надежда и моят баща се „пресели“, вероятно, на по-добро място – в онзи Рай, който преданията от българския фолклор винаги са описвали.
Въртят се тленните останки на много велики българи в гроба и питат –
КЪДЕ СИ, БЪЛГАРИНО?
„ЕЗИК МОЙ – ВРАГ МОЙ“
Животът ни е тежък като слон,
но ни влече безжалостна стихия
и пуква в нас суетния балон,
и замирисва яко на помия!
Поглеждаме с надежда към Париж,
но там с тиранти не ловят бикини,
не сменят своя имидж и престиж…
При нас червените пък стават сини.
Не искаме брадати от Багдат!
Тук имаме си „братята“ ни роми
и търсиме под дупе мармалад,
от силикон извайваме „балкони“.
И спретваме си шантав кръговрат,
че гарван гарвану око не вади
и голи, боси – като на парад –
издигаме от книги барикади.
И смесваме водата със зехтин.
От чувствата ни ластици не стават.
И викаме по кръчмите – „Амин“
и мравки срещу мравояд въстават.
Един се „логва“ някъде навън,
друг още „хейтва“ одъра с бълхите,
а трети „чати“ в група с Доналд Трумп…
BG обира най-подир трохите.
Останахме си стадо без овчар
и движим се във хаос неприличен.
Играем на апаши и стражар,
но този друсан век не ни привлича!
Дошла е доба да ядем сено.
По улиците тича пак халтура.
Дерзайте, братя! Не е все едно
дали ще „гепим“ Господа за…шнура!
Запей, народе, чалга – ар енд би –
по гари, автогари и мазета.
А някой пита – „Би ор нот ту би?“
Но Левски все виси си на въжето!!!